Райна седеше сред мърлявите превръзки и напоените с гной бинтове. Едната ѝ ръка бе цялата лепкава от изсъхналата кръв. Пластът покафеняла смърт, която я обвиваше, бе толкова дебел, че трудно можеше да свие ръката си в юмрук. А тоя юмрук ѝ трябваше. От дете в себе си бе стискал, крил и пращал комитетските писма, по дългия им път към пощата. Сега ръцете ѝ притискаха рани – болест и смърт. Не трепваха обаче от безименните тела, до които се докосваше, нито пък от тежестта на работата. Тия ръце бяха на доброволка – самарянка. Общи бяха, за всеки, който имаше нужда, и единствени бяха, дето щяха да превържат и почистят ранената плът на защитника, пък и последни бяха, защото щяха да погалят челата и да утешат душата на умиращия за България.
Всички я знаеха като най-младата и най-сърцатата в полевата болница край Мустафа паша, пък и как не, като това бе всичко, което взе със себе си, когато тръгна от родното Карлово по дългия път на югоизток – едно сърце и двете си младежки ръце, готови да изсъхнат под пластовете кръв на храбреците.
Октомврийското небе не жалеше съгледвачите си и се роди намусено на шестнадесетия си есенен ден от месеца. Това бе денят, в който Радул и Продан щяха да направят първия си боен разузнавателен полет в историята на българската авиация. А пък той живота си знае работата и в тоя именит ден Райниния живот си влезе в коритото. За едно бе отишла тя в тоя мътен и почервенял от кръв край на родината, но друго намери. В нея като че друг човек се роди, след като видя полета на „Албатрос Ф-II“. Без да иска, цялата част на сърцето ѝ, тая, живата и търсещата, политна от нея и се извиси в небето, след самолета.
От тоя ден нататък мир нямаше за духа ѝ и сън за ума ѝ. Щото веднъж усетил себе си вдъхновен, човек е трудно да отстъпи назад. И легна тая жажда за небе на гърдите на младостта ѝ и беляза с криле бъдещето.
Не мина много и Райна се върна на военното летище с колеги от полевата болница. Развеждаше ги самият Радул Милков. Райна не можа да изчака края на обиколката – че то бе като да чакаш края на войната, за да се включиш в нея. Нямаше място ни в нея, ни във времето, където да мирува умът ѝ. „И мене включете“ – бе казала. „ И аз да полетя из българските небеса и аз да дам от мене си повече за род и родина.“ И тая жена, непознала нищо още, освен вкуса на кръвта и теглото на смъртта върху си, застана в едно с авиаторите – не по ръст и по осанка, не по способности, по кураж и по сърце им бе равна.
– Ще е изпитание това, Райно, не е шега работа. Война е! Ей къде е фронта!
– Одрин ще падне. Близо е. Шукри паша обаче по гръб не пада. На всички е рекъл, че Пловдив е паднал, че към София настъпват. И одринчани не знаят що мрат. За надежда и за победа, дето няма да я бъде. Аз тук ще дойда, че моето желание не е да убивам, без да виждам майка ли седи отдолу, дето детето си пази с две ръце, или баща на сина си кураж дава. Аз на смърт се нагледах. Да спасявам съм дошла и да помагам – самарянски труд, и тъй ще е и сега. Че ако мога и един още да отърва от черното платнище, тъй ще сторя.
Планът бе съставен. По нейно желание и по общо съгласие – полетът на Райна щеше да е спасителен за мнозина. Тя зае наблюдателското място на самолета “Воазен“, зад пилота Стефан Калинов. Одрин бе близо. Неусетно навлязоха в покоите на посивялото от барутен дим небе. Райна стискаше в скута си вързопа с листовки. На френски и на турски бяха позивите, чиято мисия беше да възпрат по-нататъшните безсмислени кръвопролития. На дъжда от куршуми, който ги посрещна в одринско, Райна отговори с дъжд от истина – за настъпващия край на Одрин, за предстоящото падане на „непревземаемата крепост“ и за безсмислената жертва, в която принасят себе си, невежите последователи долу.
Така бе от край време – борба до смърт. Все до смърт. А пък за живота като че ли никой не мислеше вече. Не и по време на война. Той се бе превърнал в обезценена хартиена валута, разпиляна от ветровете на необходимата промяна. Та нали това живеене трябва да се заслужи, да се плати, за да изгради себе си върху стабилни основи. Тя, смъртта, все наднича иззад рехавата решетка на ежедневието и като чума, пусната на свобода, броди по всичките ни улици и пита поименно: „Къде си?“ А пък глупакът, в любопитство облечен, не в дълг, крещи ли крещи: „Тук! Тук!“. Райна беше тази, която щеше да придаде ценност на ония низвергнати, обикновени животи, чието живеене нямаше да остави следи за никого, нито да намери мястото си сред редовете на книгите.
Казано е и доказано, че на всекиго му е отредено не повече и не по-малко от това, което може да носи. В тая нощ плещите на Райна понесоха на крилете си не едно изпитание. И не беше толкова трудно да изпълни повика на сърцето си при най-тежките условия. Трудно бе да остане самарянинът на вечна смяна между тоя и оня свят и с погребани тела да балсамира душата си в търсенето на справедливост. По-трудно бе да не позволява на засъхналата лепкава кръв да скове ръката ѝ дотолкова, че да не може да свие юмрука си срещу вечния враг на живота – разрухата. Но най-трудно бе да остане сама на себе си вярна, във времена, в които човечността се бе превърнала в безтегловна утопия, увиснала на ръба на изтънялото чувство за хуманност.
Е, в тоя ден, в тоя самолет, тая жена пребори всички ни в името на живота. И победи.
Add a Comment