Когато се прибра, Мария намери баба си да я чака в малката кухничка с чаша липов чай, един стар фотоалбум и цяла купчина разпилени черно-бели снимки, които или бяха изпадали от страниците на албума, или поначало са били твърде много, за да се поберат в него. Старата вдигна очи към нея и без да каже нищо, придърпа един стол до себе си. Мария седна на него и погледът ѝ се прикова от една тъмноока жена на снимката. Беше седнала на бостана, сред дините и пъпешите, с дълъг до глезените сукман и стегната забрадка. Беше на не повече от тридесет и пет години, с малко дете в скута, а погледът ѝ беше дълбок и пронизващ, като че дълбаеше през снимката и Мария я виждаше да стои пред нея тук, насред кухничката.
– Това е баба Мария, моето момиче – рече ѝ старата. – Моята баба. Когато ти се роди, драпах като луда, че да те кръстят на нея. Тя ме е гледала и тя ме е хранила. Каквото съм научила, от нея го знам.
Мария взе снимката и прокара пръсти по изящно накъдрените ѝ ръбове, които я обикаляха като рамка на стара картина.
– Коя година е правена? – Мария обърна снимката и се опита да разчете датата, която беше написана в горния ляв ъгъл. От стоенето и влагата написаното се беше размазало и денят и месецът се бяха заличили. Четяха се само последните две цифри от годината – 17 г.
– Тази снимка е правена няколко месеца преди дядо да замине на фронта. Същата есен са го зачислили към армията. Така и не съм го виждала, загинал е точно преди края на войната, по време на една от последните битки на връх Търнава.
– Значи баба Мария е отгледала всичките си деца съвсем сама?
– Баба Мария беше огън жена, така да знаеш. По онова време бащата на дядо бил на легло, та тя е трябвало да се грижи за него. С двете по-малките деца ходила на нивата, а другите две пращала на училище. Това е било нещо нечувано по онова време. Хората въдеха дечурлига колкото да има кой да им работи на нивата. Но при баба Мария тези не вървяха. Майка ми е разправяла, че като дете е пропуснала занятие само веднъж – на погребението на баща си.
Баба ѝ отпи от чая. Погледът ѝ се зарея през прозореца, където слънцето вече преваляше зад хълмовете около селото и сипеше като дъжд червените си коси по покривите на къщите.
– Нека ти разкажа каква кръв тече във вените ти, моето момиче – усмихна се старата. Мария стисна в ръка снимката и притихна. – Малко след като изпратили мъжете на фронта, в нашето село останали само жените, децата, инвалидите и старците. Баба Мария тъкмо била родила. Трябвало да се грижи за дядо Гено, за трите си по-големи деца, а сега и за новороденото – майка ми. Зимата идвала, трябвали дърва, но най-страшни били гладът и немотията. За един чувал с брашно жените и старците трябвало да ходят пеша чак до Добруджа. Хлябът, който ядели, бил от царевично брашно, ама и то често било мухлясало. Тежки години били. Много тежки…Хората се озлобили, децата припадали от глад и болести, повечето от старците не преживели зимата. Баба Мария едва смогвала с грижите по децата. Като прехвърлил януари, едното се разболяло и до няколко дена се споминало. Мисля, че Нено се казваше. Баба така и не ми е говорила за него, от хората после научих, че го е преживяла много тежко. Не съм я питала повече. Запролетило, криво-ляво животът се върнал в селото, но гладът продължавал да мори хората. По онова време сме имали комитет по снабдяването, който отговарял за разпределянето на храните и съхраняването им в дюкяна на площада. Та един ден из село плъзнала мълва, че членовете на този комитет крадат от народа. Един си заделял по нещо за черни дни, друг отпускал малко повече на комшията, защото зимъска оня му дал кочалаци да си запали печката. И за жените, дето си пратили мъжете на фронта – нищо. За старците – нищо. За дечурлигата, дето припадат от глад по улиците – пак нищо. Така започнали жените да се събират по седенки, от дума на дума, все натам се обръщала приказката. Стигнала и до баба Мария. Можеш да си представиш какъв камък ѝ бил легнал на гърдите тогава, тъкмо била погребала детето си. Стояла си у тях, не излизала, не пускала никого вкъщи, не ядяла… Само децата ходели да се учат и след това право вкъщи. Та от тях разбрала тя какво се върши из селото и кой реже от хляба на народа. Ох, Миме.. тази тъмноката върлина, така както я гледаш на снимката, двойно пораснала и се издължила. Като се ядосаше, очите ѝ ставаха едни такива мътни, заблатени чак, а устата ѝ пържеше и слагаше всеки на мястото му. Станала, облякла се, нагласила се и право при кмета да му държи сметка. Стояла, чакала пред кметството до вечерта, но не я пуснали. Мен ако питаш, видели са какво им иде насреща и са се изпокрили в миши дупки. Прибрала се баба Мария у тях и на сутринта тръгнала из село. Ходила по къщите, разпитвала, говорила с хората, да разбере кой какво е чул и откъде го е разбрал. Станало ясно, че не е слух цялата работа. Така на 26-ти май пред долната църква се събрала голяма тълпа. Баба ти Мария начело, огън и жупел хвърля, още хора събира и ги придумва да ходят към кметството и да искат сметка на когото трябва. Жени, деца, старци, който не бил чул, само той не дошъл. И тръгнали към площада като лавина да пометат оня ми ти комитет, барабар с дюкянджиите. Докато стигнат дотам, вече тълпата така се била разлютила, че нито успели да я придумат, нито да я усмирят. Знам само, че като видели хората, че от кметството излиза един от членовете на комитета, народът подивял и се хвърлил като един отгоре му. Баба Мария тогава взела един камък и го засилила към прозорците на дюкяна. След него втори, трети. Народът нахлул вътре и почнал да троши и да граби каквото му видят очите. Щото, Марийо, моето момиче, на един човек не може да му вземеш всичко – достойнството, залъка от устата му, децата му, и да очакваш той да се свие като куче и да мълчи. Не само няма да мълчи, ами ще се обърне и така ще те захапе, че ръка няма да ти остане за крадене повече.
Баба ѝ отпи отново от чая и остави празната чаша на масата.
– После всичко се наредило бързо. Чуло се чак до града, че жените от селото беснеят, та първите, дето най-много викали по кметството и дюкянджиите, ги откарали в града да пишат обяснения. Баба ти Мария най-отпред, пръстите ѝ сключени, а главата ѝ високо вдигната и все напред гледа. Към костюмарите, към дюкянджиите, дето хем един през друг приказвали, хем като я видели и млъкнали. Като песен по задушница ги стиснали тези нейни очи и до края дума повече не обелили. Питали тогава, разпитвали, описали накрая всичко и ги пуснали да си ходят кой откъдето. Нямало как, мъжете им по фронта живота си дават, а те тук да им осъдят жените за няколко начупени джама. Че нали и ония ще се надигнат и ще пометат де що костюмар видят по пътя си. После наше село само̀ си изсърбало попарата, дето я било надробило. Ръководството се сменило, почнали да следят по-изкъсо кой, какво и по колко взима. Потръгнало криво-ляво. И глад имало, и война имало, но народът стискал зъби. Щото вече знаел, че може. Знаел, че го бива да си пази и хляба, и човещината.
Старата стана от стола и тръгна да раздига масата. Взе очукания чайник и чашите и тръгна да излиза навън да ги мие, но като стигна до прага, се спря, погледна Мария право в мокрите, черни като въглени очи и ѝ рече.
– Марийо, един човек и да го стъпчеш, и по-нисък от люцерната, дето я давам на кокошките, да го сториш, и здравето му да разпилееш, а акъла му да изпиеш, има едно нещо, дето не можеш му взе. Едно нещо, дето го държи и го дърпа, дето хем дреме в него, хем буден го държи да не се удави в тоя живот.
– Какво е то, бабо?
– Корен се вика, Марийо. Корен. Всичко друго е бошлав работа.
Старата прекрачи прага на малката кухничка и понечи да затвори вратата след себе си. В този момент Мария стана от стола и я задържа.
– Остави я отворена – каза ѝ тихо. – Aз идвам след теб.
Add a Comment