„Старата ракла“ от Яна Димитрова – Наградата на Библиотека „Цончо Родев“

,,Раснала девойка,

мома пораснала. Със тънка снага,

с китна премяна, румена, засмяна

Момче я хареса, хареса, бендиса,

и се полуди и се зачуди как да я излъже“

Злато е заляло цялата гора. Пурпурни се люлеят последните шипки, срамежливо надничат край шипковия храст есенните минзухари. Есенен дъждец тихо ромоли и напевно разказва  за времето, когато  дедите ни смело защитавали честта на род и родина, а моми и невести наливали менци от студените извори, децата тичали босоноги сред шубраците  след ваклите стада на Шуменското плато.

Шуменското палто е прегърнало моето детство, моите детски мечти… В неговите пазви се е сгушил градът, подложен на изпитания през годините неведнъж. Град, в който историята говори. Град на смели и достойни мъже, град на доблест и чест. От дълбока древност земите на шуменския край се намират на исторически кръстопът. Много племена и народи минават оттук и оставят щастица от себе си като трайна следа, като светла диря. А Шуменското плато се извисява над него като верен страж и закрилник на българския род.

В неговото подножие е махалата на моя дядо, където той се е родил. Тук са минали неговите детски му години, тук е играл, тук е пораснал и обичал. Тук е старата,  в бяло варосана къщичка, в която съм поела и аз първата глътка въздух. Бялата къщичка с цветната градинка отпред, старата икона в задната стая, бабиният миндер, кехлибарената ракла, която сякаш говори… Чудна история ми разказа тя! За Илчо и неговата изгора!  Чувала бях, че платото го наричат  Илчов баир, но все съм се чудела кой пък е този Илчо – какъв е бил, защо носи неговото име. Левент момък го наричали. Хубавец и юначина… Храбрец момък, който милеел за род и родина. По нашите земи живеели българи, турци, арменци – всеки си имал своя махала. Сговорни били, помагали си в несгоди, но когато сърцето заговори – тогава друго било…

 Имало един ага, знатен турчин бил. Богат бил. Страшен. Всички му се подчинявали в околността. Всички отблизо и далеч били чували за него… Но всички отблизо и далеч били чували и за личната мома, що живеела в подножието на Шуменската гора… Лична мома! Хубавица! Златни плитки – като зряла пшеница, като змии падали тежко връз раменете, а очите ѝ черни череши, дяволито играели на бялото ѝ лице…

 А усмивката…Ех, тая усмивка – тя я е погубила, разправяше баба… Много момци въздишали тайно по нея. Но никой не се осмелявал да я поиска от баща ѝ… Но все пак се осмелил! Един. И не просто я поискал, а я грабнал! Ей тъй, от полето… Син не на кого да е, а на първенеца турчин, първородна рожба на най-видния и богатия, с име човек – страшилището на града.

 Събрали се момците. Девойката да върнат! Все отбрани юнаци – все вярна дружина! Предвождал ги Илчо, родственик на девойчето, който страх от нищо нямал. Илчо, който за българщината милеел и рода преди всичко поставял. Честта на девойката тръгнал да брани. …

Баба спря своя разказ. Не довърши… Градинката кипеше от изобилие на цвят, само старият орех на двора тягостно мълчеше, разперил клони да  прегърне родния дом. Баба мълчаливо ме погледна в очите с цвят на зряла череша. Само въздъхна тежко и рече:

• Една птичка пролет не прави… От мене, чедо, да знаеш….За българското да милееш, от него по-голяма светиня няма! Българската земя хубава е раждала и ще ражда хубави моми и лични момци! В Българско да останете, по чужбина да не одите…тук ви е късметя…“

И стисна в шепа рохката земя. Зарови очи в тъканата престилка.      

Сълзи – чисти  и тежки, се отрониха от сухите старчески очи по набраздените жълти страни, които времето безжалостно беше белязало…

Старата ракла изскърца, изниза се бялото бродирано каренце, останало от чеиза на нейната майка. Всеки бод си имаше своя история, втъкани бяха в него златото на гората, сините минзухари, шипковият храст заедно с  първата обич, черните черешови очи на прабаба, алената кръв на Илчо… 

А аз все още чувах бабиния глас в тъмната стая, само по стените още играеха сенките, които хвърляше загасващият огън от огнището…