,,Раснала девойка,
мома пораснала. Със тънка снага,
с китна премяна, румена, засмяна
Момче я хареса, хареса, бендиса,
и се полуди и се зачуди как да я излъже“
Злато е заляло цялата гора. Пурпурни се люлеят последните шипки, срамежливо надничат край шипковия храст есенните минзухари. Есенен дъждец тихо ромоли и напевно разказва за времето, когато дедите ни смело защитавали честта на род и родина, а моми и невести наливали менци от студените извори, децата тичали босоноги сред шубраците след ваклите стада на Шуменското плато.
Шуменското палто е прегърнало моето детство, моите детски мечти… В неговите пазви се е сгушил градът, подложен на изпитания през годините неведнъж. Град, в който историята говори. Град на смели и достойни мъже, град на доблест и чест. От дълбока древност земите на шуменския край се намират на исторически кръстопът. Много племена и народи минават оттук и оставят щастица от себе си като трайна следа, като светла диря. А Шуменското плато се извисява над него като верен страж и закрилник на българския род.
В неговото подножие е махалата на моя дядо, където той се е родил. Тук са минали неговите детски му години, тук е играл, тук е пораснал и обичал. Тук е старата, в бяло варосана къщичка, в която съм поела и аз първата глътка въздух. Бялата къщичка с цветната градинка отпред, старата икона в задната стая, бабиният миндер, кехлибарената ракла, която сякаш говори… Чудна история ми разказа тя! За Илчо и неговата изгора! Чувала бях, че платото го наричат Илчов баир, но все съм се чудела кой пък е този Илчо – какъв е бил, защо носи неговото име. Левент момък го наричали. Хубавец и юначина… Храбрец момък, който милеел за род и родина. По нашите земи живеели българи, турци, арменци – всеки си имал своя махала. Сговорни били, помагали си в несгоди, но когато сърцето заговори – тогава друго било…
Имало един ага, знатен турчин бил. Богат бил. Страшен. Всички му се подчинявали в околността. Всички отблизо и далеч били чували за него… Но всички отблизо и далеч били чували и за личната мома, що живеела в подножието на Шуменската гора… Лична мома! Хубавица! Златни плитки – като зряла пшеница, като змии падали тежко връз раменете, а очите ѝ черни череши, дяволито играели на бялото ѝ лице…
А усмивката…Ех, тая усмивка – тя я е погубила, разправяше баба… Много момци въздишали тайно по нея. Но никой не се осмелявал да я поиска от баща ѝ… Но все пак се осмелил! Един. И не просто я поискал, а я грабнал! Ей тъй, от полето… Син не на кого да е, а на първенеца турчин, първородна рожба на най-видния и богатия, с име човек – страшилището на града.
Събрали се момците. Девойката да върнат! Все отбрани юнаци – все вярна дружина! Предвождал ги Илчо, родственик на девойчето, който страх от нищо нямал. Илчо, който за българщината милеел и рода преди всичко поставял. Честта на девойката тръгнал да брани. …
Баба спря своя разказ. Не довърши… Градинката кипеше от изобилие на цвят, само старият орех на двора тягостно мълчеше, разперил клони да прегърне родния дом. Баба мълчаливо ме погледна в очите с цвят на зряла череша. Само въздъхна тежко и рече:
Една птичка пролет не прави… От мене, чедо, да знаеш….За българското да милееш, от него по-голяма светиня няма! Българската земя хубава е раждала и ще ражда хубави моми и лични момци! В Българско да останете, по чужбина да не одите…тук ви е късметя…“
Add a Comment