Всичко започна с копчетата. Златни звездички, толкова хубави. Обичам звездички. Дотогава не бях осъзнавала, че сме различни. Мислех, че във всяка къща има менора, че всички празнуват Ханука и Рош Ашана. Дотогава бях само щастлива, необременена от възможната жестокост на света.
Живеехме в китна малка къщичка, по испански стандарт – с хубав двор и фонтанче. Не бяхме в богат квартал, но бяхме щастливи. Цялото семейство се сдружаваше в едно, запявайки някоя красива песен на ладино.
Знаех, че има различни хора – българи, турци, арменци, цигани. Бях го научила в еврейското лятно училище. Знаех, че аз съм еврейка. Но какво означаваха тези неща, нямах представа. Всички хора от квартала празнувахме заедно какъвто празник има да се празнува, семейството ми беше в приятелски отношения с всички, аз си играех с всички деца. Не бях различна.
Различавах се единствено с музикалната си дарба. От всички момичета само аз имах цигулка. Не че семейството ми беше по-заможно, баща ми трябваше да продаде венчалната си халка, за да ми я купи. Много обичах тати. Всеки ден свирех на цигулката.
На едно момче също му взеха цигулка – Юри. Той стана първата ми любов. По цял ден свирехме заедно. Той беше с три години по-голям от мен, обаче аз свирех по-добре. Нямах учител, сама откривах тоновете и техниките и после веднага учех Юри.
Когато станах на 11, се научих да танцувам суинг и танго. Всички обичахме да слушаме Алберт Пинкас. Баба ми по бащина линия беше много смешна – всеки път, като го чуеше, се развълнуваше, много го харесваше, все го хвалаше за това, че е евреин. Но всички го слушаха – и българи, и евреи, и турци.
Един слънчев ден, целият прекаран в танци по улицата, с Юри избягахме от жаркото слънце на сянка до чешмата, задъхани. Чуваше се песента на Пинкас „Я си гледай кефа“. Тогава той ме целуна за пръв път. Обещахме си да не се разделяме никога и като стана на 18, да се оженим и да сме винаги, винаги заедно, докато смъртта ни раздели.
В светското училище, където учех, едно неприятно момче започна да ни обижда с неразбираема, но очевидно лоша дума – „чифут“. От нищото изплува нова странна дума „анти-се-ми-ти-зъм“. Много ми беше трудно да я кажа, камо ли да знам какво означава.
Тогава се появиха копчетата. Тати ги донесе и мама почна да плаче. Аз я прегърнах, за да я успокоя, въпреки че бях съвсем объркана как едни такива малки копченца могат да я сгромолясат на земята.
Следващото нещо беше, че ни смениха имената, за да ни разпознават по-лесно. Но ние не се разпознавахме вече. Така и не свикнах да казвам на мама Александра, вместо Астер, на татко Якоб, вместо Жак.
Взеха ни го, взеха ми баща ми, да строи новите железопътни линии, по които после да минават влакове за концлагерите. „Концлагер“ – плашеше ме тази дума, чута по радиото, плашеше ме, защото плашеше родителите ми, но и заради това „р“ и „ц“. Татко си тръгна една нощ, майка ми ме сложи да спя, за да не ги чувам, но аз стоях будна, опитвайки се да заплача, слушайки плача на майка ми. Тя тогава е била бременна, аз разбрах месец след това, вече знам защо ѝ е било толкова тежко.
Няколко дни след това за пръв път се качих на влак. Докато бягахме, решили да ги изпреварим, а не да ни изселят от София. Беше претъпкано, много от хората бяха евреи, звездичките блестяха, образувайки цели съзвездия. Бях смазана между многото тела, но в моето неудобство си мислех само за Юри и татко.
Застопорихме се в Сливен, всички – аз, майка ми, двете ми баби, заживяхме в едно мазе. Спасихме се сами. За да се прехранваме и да можем да плащаме наема, аз, майка ми и бабите ми по цял ден шиехме дрехи. Пръстите ми целите бяха набодени, не можех да свиря на цигулката, пък и нямах време за нея. Започнах да не виждам добре заради постоянното взиране и работата само на светлината на една слаба свещ. По цял ден мислех за Юри и обещанието, което си бяхме дали. „Я си гледай кефа“ постоянно звучеше в главата ми и много исках да я пусна, но нямаш на какво.
Така продължаваха дните, без да разбера, че минават, от мястото ми в тъмното мазе. Само забелязах, че съм пораснала, защото дрехите вече не ми ставаха. Но нямахме пари за такива глезотии като дрехи, а само за храна. Не можех да взема някоя от дрехите, които ние ушивахме, защото после щяхме да имаме проблеми и да нямаме пари. Мама прекрои старите ми дрехи. Беше в много напреднала бременност и се движеше трудно, виждах как всичко ѝ е болезнено, не знаех от бебето в корема ѝ или от мъка.
Тогава за пръв път видях смелата болка на жените. Всичките, от момичета, като мен и по-малки, до баби, дори по-стари от моите, всякакви жени, без бащи, любими, съпрузи, братя. Всички тези жени, скрили се, да се спасяват, да спасяват децата си, някои още неродени, да спасяват съпрузите си, след като, дай боже, се върнат, да има пари, с които да продължат живота си. Да спасяват бъдещето си.
Тогава наистина изучих лицата на майка ми и бабите ми, с всяка бръчка, с тези от усмивки, и с тези от тъга, с белите коси от грижи. С очи замъглени, когато плачат, и светли, когато ми се усмихват. Бяха най-красивите жени, които бях виждала, по-красиви дори от картините на Естир, спасителката на народа ни, които ни бяха показвали в лятното училище.
Бебето се роди. Беше такова малко и беззащитно, но и много красивичко – осветяваше мазето ни дори докато плачеше. Аз си играех с ръчичките му, мънички и мекички, не набодени и с твърда кожа като моите. Татко се върна, намерил ни някак си. Знаех, че са го били, въпреки че винаги криеше ръцете, гърдите си и гърба си с най-дебелата си блуза, знаех, че се потеше, беше станало лято, но не искаше да видя белезите.
Всичко постепенно се оправяше. Татко един ден каза: „Връщаме се в София“. Толкова се вълнувах отново да видя Юри. Върнахме се, този път се чувствах като царица във влака – такова хубаво и слънчево беше – махах се от мазето, отивах при Юри.
Къщата ни беше цялата прашна и в паяжини, един прозорец беше счупен. Мама изпищя, при нея никога не е била такава мръсна съборетина. Хванахме се да оправяме. Бебето вече можеше да ходи и щъкаше из двора под радостния взор на бабите. Аз трябваше цяла седмица да помагам на мама да спретне къщата в приличен вид, и не мръднах оттам. Татко купи нов прозорец. Всичко стана както преди.
Най-сетне имах време да отида при Юри. Почуках на вратата му. Излезе майка му, първо се стресна:
-О, мила, много си отслабнала, приличаш на призрак…
– Юри?
– А, не, той не може.
– Искам да говоря…
– Каза ми, че ти предложил да се венчаете.
– Да, аз просто искам да го видя, госпожо…
– Мила, не може. Не знаеш ли, че евреите не могат да се женят за не-евреи. Юри не е евреин, не знаеш ли?
– Но…
– Пък и откъде да знаем какво ще ви се случи пак, не ви се носи добра слава, нали знаеш?
– Но, госпожо…
– Не мога да поверя сина си на момиче като теб, не трябва да се виждате.
– Но… АЗ ГО ОБИЧАМ!
– Мила, ще ми скъсаш сърцето, нищо не мога да направя за теб. Спри да го обичаш, имаш много време да обикнеш някой друг, много си малка да обичаш сега… По-добре е за всички така.
Тя затвори вратата, но след секунда я отвори.
– И яж хубаво, мила.
Затвори я. Аз бях плувнала в сълзи, сополи, целия репертоар. В главата ми се появяваха изнемощели мелодии на дуети, които бяхме свирили заедно, примесени с „Я си гледай кефа“.
С времето преградата на антисемизма изтъняваше, но определено той беше оставил следа. Аз продължих живота си, какво друго можех да направя. Омъжих се щастливо, не за евреин, и с децата, после внуците и грижите на живота, почти забравям за онези крехки времена. От тогава ми остана съзнанието за женската сила, тази да продължаваме, да преминаваме препятствията като вода. Сега знам, че съм била спасена и от всичките българи, направили така, че с нас да не се случи като с другите евреи. Хубаво е как след най-лошото остава благодарността.
Add a Comment