Часовникът на ръката на доктора тиктакаше сякаш наобратно. Параходът се прокашля и изпусна бели кълба дим. Затоплени капки се посипаха по лицата на болните. Мъртвите вълнения ги бяха свили по столовете върху палубата. Слънчеви зайци пробягваха в близост до трюма за третокласните. Там бе приседнал трийсетинагодишен мъж. Гришата чупеше от бял хляб и премляскваше, докато вътрешно се усмихваше на синкавите вълни, по които слънцето бе разсипало белило.
Докторът го загледа осъдително. Мина му през ума, че човекът насреща му е изгубил сърцето си. Раздразни се от равнодушното предъвкване и загледа съжалително сгъналите се от болка пасажери.
– До десетина минути ще умреш. – каза докторът, опитвайки се да изплаши Гришата.
– От що бе? – засмя се добродушно мъжът.
– От това, дето ядеш, докато хора си отиват… – не довърши докторът и посочи чушлетата в ръката на Гришата.
– То, оня си знае. Плаши ни само… Че иначе ще се забравим. – отбеляза Гришата.
– Ти накъде? – посмирен попита докторът.
– Към щастието! – пошегува се Гришата.
– Ха, щастието… Петнадесет години обикалям моретата, а в прихлупените клепки на тези, които изпращах, белееха тънките му нишки, миражно. Така си отиваха завалиите, хванати за мечтата по него.
– Слез на земята тогава. Че разочароваш ли се, поне да посипеш главата си с пепел.
– Опитвал съм. Не вярвам в заземяването. С хората се разминаваме – засмя се докторът и се загледа в люлеещите се сгради по наближаващото пристанище.
Параходът спря на островчето преди главния град. Там медицински екипи поеха болните, а здравите бяха щателно проверени за евентуални зарази. Докато Гришата слизаше, помаха дружелюбно на доктора.
– Ще се срещнем… Па ще измерим щастието си. Предчувствам, че ще повярваш…
Две години Гришата превиваше мишци по железопътните строежи. Че релсите скъсяват разстоянията, но и усилват чувството, че чаканите все някога ще дойдат и ти ще се завърнеш при тях.
С повиквателна от България Гришата бе известен за хода на Балканската война. Завърна се в края ù. Трепереше под прокъсаните си войнишки дрехи при Гевгелия. Холерата изсмука жлъчката на войниците от полка. Защото войната трансформира стойностите. Щастието някога са спечелени пари, друг път шишето лекарство или споделеният къс хляб. Мизерията, гладът и студът карат войника да мисли за синкавите морски вълни, за полето с макове, за майчината корава ръка, за онези малки мерила на щастието. Простичкото щастие, което не виждаш, докато го имаш. Сякаш че вътре у теб има една часовникова стрелка, която завърта времето си на обратно и застиваш, докато търсиш отговорите в себе си. Обратно броене. Тези отговори, които идват толкова трудно и обезателно носят съмнения.
Преди болестта съвсем да се загнезди в сърцевината на Гришата, стори му се, че вижда войник, който сипеше главата си с пепел. Помисли си, че полудява. Замижа и натегна всички струни на отслабналия си глас. Извика.
– От що се разочарова, човеко?
– От това, че трябваше да умреш тогава…
– Нали знаеш? Плашат ни, за да има какво да мерим и да дирим цял живот.
– Е, намери ли го?
– Намерих го! – каза Гришата, докато гледаше в очите на доктора, който се бе заземил.
Да търсиш щастието, е път през себе си. Да живеят другите чрез теб… Затиктака душата на Гришата. Хубаво е да мериш с някого и щастието, и времето… Намираш сърцето си отново.
***
Децата се подхилваха, че Андрейчо не сваляше и в клас каскетчето с черна обточваща лента над козирката. У село се заговори, че Григор Кръстев – Гришата, е убит от граната, попаднала в теснините на окопа. Жалееше баща си. Не му бе до смях, но децата в ранна възраст са жестоки, сякаш лешояди. Болката им се струваше чудата възрастна женица, която щипе другите, но не и тях.
Ванката, най-силното момче в школото, замахна с ръчището си над главата на Андрейчо, уж да плесне невидимата мухица, която смущаваше урока с бръмченето си. Каскетчето тупна. Претърколи се. Прашасалото ъгълче на стаята му се оплези. Със смях децата заподхвърляха каскета и когато той падна в краката на едно от тях, детето заподскача по него. Смачка го. Черната лента се сгърчи с болка. Андрейчо се разтрепери. Бяла сълза заседна в гърлото му.
– Ти баща нямаш ли си? Да те научи, че с шапка не се стои… – прихнаха децата.
– Нямам. Тати го убиха – съобщи Андрейчо, изгубен в себе си, и побягна от класната стая.
Андрейчо захлипа, тичайки. Стискаше в юмруче черната лентичка, с която поменаваше баща си. Искаше му се да избяга. И когато се уморяха крачката му, да паднеше по очи, на гроба на баща си. Само да знаеше къде е, би му носил стръкчета полски цветя, за да му напомнят за поляната край малката им къщица.
Но самотата рисуваше ескизи от момчешките сълзи. А светът е неприютно място за само дете. Изникват разни страшилища, които оставят чувството на настръхналост, невяра през целия ти живот.
Уморен от тичане, Андрейчо седна на земята, там, дето се кръстосваше коларският път, с този за гората. В далечината се чуха хлопки и развеселени гласове, които се шегуваха на завален български. Покрай момчето изтрополя циганска каруца, зад която беше вързана мечка с рунтава, почти квадратна глава. Басов глас даде знак на кончето да спре. Животното се запря, чинно. От капрата се ухилиха мургави мъже. Зъбите им светеха като луна по пълнолуние. Андрейчо примижа. Тъмно безвремие бе завързало душата му. Помисли, че се е стъмнило. Мечката изрева с досада. Прозина се. Андрейчо видя жълтеникавите ѝ зъби. После реши, че циганите – мечкари, обикалят от землище на землище и знаят къде е затворил очи татко му. Мислеше, че така ще зарадва смалилата се от сълзите своя майчица. Реши да попътува с тях и хоп: в каруцата им. Нямаше с какво да им плати, та заогъва каскетчето в ръчички. Единственото му богатство. Подаръкът на Гришата за някакъв празник. Каруцата се заклатушка. Мечкарите спираха от село на село, от град на град. След войната гладът зашлеви населението, та хората спряха да се удивяват на потропващите мечки, на подсвирващите хармоники. Забравиха за седенките по селските мегдани, за танцувалните вечери по площадите. Свиха се в трохата хляб. Нижеха се сезон след сезон, а Андрейчо губеше надежда, че ще намери земята, дето беше погребан баща му. С дайре в ръка и червено елече, обшито с цветни мъниста, Андрейчо караше мечката да танцува. Русокосото циганче, в което се превърна, караше хората да се усмихват. Отделяха от нямането си по някоя шарена ябълка или парче хляб, за да заплатят усилията на малкия да ги разсмее.
В едно от селата, през които минаха, момчето се сблъска със сакат, изпит от болест мъж, небръснат от месеци. Ръката му, изпъстрена с белези, се протягаше към хората. Дожаля му на русокосото циганче и пусна в шепите на просещия една от своите ябълки. Мъжът се усмихна, някак преди да се строполи сълзата от окото му.
– И аз имам момченце на твоите години. – отбеляза мъжът и погледна русокосото с умиление.
– Разделете си ябълката, тогава! – усмихна се Андрейчо и се загледа в отрязания крак на мъжа.
Сакатият се притесни от липсващия си крайник и се опита да загърне мястото със старото си палто.
-Срам ме е да си отида в къщи!- виновно каза мъжът – Момчето ми ще се уплаши, че татко му е с един крак. Ще избяга!
-Ако ти бях син, щях да се радвам, че просто те има!
Сълзите задавиха сакатия, но успя да ги спре. Протегна ръка към главата на циганчето. Погали го. Стана му сладко, сякаш усещаше вкуса на ябълка в устата си.
-Аз съм Андрейчо- протегна ръка циганчето към сакатия.- Искаш ли да имаш още едно момче?
Гришата не каза нищо. Само претегли Андрейчо към гърдите си. Като на лента пред очите му минаха сгърчилите се от холерата войници, избухналата граната, която разкъса крака му, простреляният му приятел- докторът. Занизаха се мислите- влакове по железни релси, и усещането, че очакваните все някога идват. Светът в една прегръдка. Цвете в детска ръчица.
-Аз имам само едно момче!…
Add a Comment