Откъм реката се дочу силна гълчава и ругатни, тропане на крака и тракане на метал. Дядо Христо излезе от гаровата стаичка навън и ахна: целият мост над река Места бе почервенял от фесове. Низами! (1). Те викаха, тропаха, псуваха, очевидно бяха паникьосани и бързаха. Дядо Христо се придвижи напред и видя как няколко турски войници бяха слезли в основата на железопътния мост, отгоре им спускаха фишеци с взрив, бомби и запалителен фитил. Дядо Христо приближи още, но един забитин (2) го изблъска и му кресна:
– Ей, гяур пезевенк, гит бурда. Мръсен неверник, махай се!
Дядо Христо бързо проумя всичко – това бяха аскерите на Явер Али паша, който бе разбит при с. Алами Дере (3) от полковник Владимир Серафимов. Балканската война бе започнала за освобождаването на Българските Родопи, оставени на турския поробител с решение на Берлинския конгрес (юни 1878) от европейските държавници. Тридесет и пет години след освобождението на България от турско иго през 1878 г. българите родопчани още пъшкаха под османския ярем. Сега бе дошъл краят на това унизително робство, българската армия навлезе във величествената планина и освобождаваше села и градове, посрещана възторжено от местните жители. Битката при с. Алами-дере влезе във военните комюникета като „Родопската шипка”. Там Явер паша преживя най-голямото си поражение: неговият 30-хиляден корпус бе разгромен от 5-хилядния полк на Владимир Серафимов. Явер паша се намираше в Деде-агач с другата част от армията си и при известието за големия разгром се разплака от безсилие и ярост:
– Джанабет гяур-миралай! Проклет гяурски полковник. Ще ми падне той в ръцете!
Полковник Серафимов не само не падна в ръцете на лютия паша, но и продължи победоносния си поход, отхвърли турския аскер зад Палас (4), и го подгони към Гюмюрджина и Ксанти. Там Явер паша преживя още едно унижение. В Деде-агач пред местните големци той се оплака:
– Един помак от Даръ-дере вдигна глас срещу мене, сякаш тюфек (5) насочи.
Помакът беше Хасан Анджеров от Златоград, онбашия (6) на отделение от българо-мохамедански младежи в корпуса на Явер паша. Той отказа да се включи в отпора, който турците готвеха на полк. Владимир Серафимов пред Гюмюрджина. Анджеров застана пред страховития паша с изпъчени гърди и твърдо изрече:
– Няма да се бием срещу своя народ!
Напусна турската армия и с отделението си се прибра в Златоград.
Ето, тези турски войници, на фесовете на които пишеше „София или смърт”, които бягаха към Ксанти, се бяха струпали и искаха да разрушат железопътния мост над река Места. Дядо Христо се прикри зад едно дърво и продължи внимателно да наблюдава. Аскерите навиха фитила на руло, запалиха го и го спуснаха при взрива. След това бежешком се изнесоха към Ксанти.
Дядо Христо беше единствен служител на малката гара Бук (7), която бе опустяла след започването на Балканската война. Но той продължаваше да пази гарата, не мърдаше от там и все си намираше работа.
След като турците се изпариха, дядо Христо остана сам. След няколко минути той отново дочу тропот от ботуши, който все повече се засилваше и приближаваше.
– Аман! – ядоса се старецът. – Нямат свършване.
Той си помисли, че идват нови бягащи турци. Но му се счу български говор.
– Нашите войничета! Миличките!
И се приготви да ги посрещне. Но изведнъж в главата му проблесна светкавица: мостът! Мостът е зареден. Мостът ще хвръкне! Тъкмо българските войници ще стъпят на него и той ще се взриви. Ще погинат момчетата.
На дядо Христо му стана горещо. Какво да прави? Да изтича, да ги посрещне, да ги предупреди? Няма да успее. И без много да му мисли, спусна се към моста и започна да слиза по металните пръчки, които служеха за стъпала, към основите на моста. Бързаше старецът, силите му се изчерпваха, краката му невинаги улучваха следващото стъпало, но той не спираше. Най-после краката му стъпиха на бетонните основи на моста. И точно в това време първите български войници навлязоха в моста. Със сетни сили дядо Христо се хвърли към гнездата с взрив, където фитилът почти догаряше и щеше да взриви детонатора. Само след секунди мостът щеше да се разпадне, а с него и българските войници ще загинат. Дядо Христо легна върху смъртоносния пакет от взрив, издърпа горящия фитил и го стисна в ръка. Огнените искри обгориха ръката му, но той не почувства болка. Хвърли димящия фитил във водата и понечи да се върне обратно, за да посрещне българските освободители. Но краката му се разтрепериха, той се прегъна на две, отпусна се и седна. Сърцето му не издържа и старецът издъхна.
Кой беше той? Просто дядо Христо. Един българин.
Б Е Л Е Ж К И:
Add a Comment